Най-високото - с. Манастир... да ама не

Лято, августовските жеги ни побутват към високите Родопи. Рядко ни се случва, но този път сме група с впечатляващ възрастов диапазон. Притесняват ме малките деца, особено като съм наясно накъде сме тръгнали, но притесненията ми се оказаха безпочвени. Идеята беше да пообиколим част от Переликско-преспанския дял около Манастир, Давидково, връх Свобода, Загражден, пък докъдето стигне времето. Нарушавам си принципите да планувам поне нощувката, ще се разчита на късмет.Групата се "сглобява" на Асеновата крепост и бързичко се отдалечаваме от цивилизацията след Лъки. Този маршрут съм го минавал наобратно, този път ще започнем с Манастир, тъкмо да попълним някои празноти и пропуски от предишното шляене по тези места. Село Мáнастир отдавна не е в графата непознати, дори е често посещавано. Оттук тръгват няколко туристически маршрута, край селото е водопадът Св. Дух, има няколко параклиса, но най-голямата реклама е твърдението, че Манастир е най-високо разположеното селище у нас, че и на Балканите. Цели 1500м н.в. Без никакви скрити подбуди реших да проверя тук-там информацията, с риск да си навлека гнева на местните хора просто мимоходом ще спомена няколко цифри. Родопите са населена планина. Голямата ѝ средна надморска височина, климатът и не на последно място безкрайните спорове кому принадлежи, са разпръснали родопчани на най-невероятни места. Самото село Мáнастир възниква в края на XIXв. Основано от преселници от Загражден, заради поредната корекция на държавната граница.За обезлюдените с. Чамла (1650м.н.в.) и Мурсалско няма да говорим - там отдавна не живее никой. В планината обаче има поне още 4 села, които могат да претендират за първенство по надморска височина. В района на Велинград е село Орцево (1600м.н.в.), там е и село Бозьова (1563м.н.в.), а в близост до Пампорово и Смолян е село Стойките (1517м.н.в.).

И сега - село Стикъл, цели 1630м н.в. Друго по-нависоко не открих, дано са им верни изчисленията.

Не мислете за рекорда, отидете в Мáнастир - там хората и природата са прекрасни. Има живец в Мáнастир - на центъра никога не остава безлюдно. Имам чувството, че половината жители са там преди обяд, а останалите по график след обяд.

След известни перипетии в началото на маршрута поемаме по пътеката към водопада Св. Дух. Прелестна, класическа родопска гора и през нея широка, полегата пътека. И само на 200м от последните къщи на селото - ето това:

Мечокът се е поразходил по нашия маршрут, само дано не е на плаж край водопада.

Св. Дух е висок 15м, още 1965г. е обявен за природна забележителност. Намира се в защитена местност на река Мáнастирска. Екопътеката до там е безпроблемна, дълга 1,5км, като изключим разбира се евентуалната мечешка компания.

След разходката дотам отскачаме и до връх Свобода, по-точно, само до хижата. Горе тече трескава подготовка за някакъв празник и е гъмжило от народ. Отлагаме изкачването до върха за следващия ден и обратно в Мáнастир. На случаен принцип се настаняваме в хубава къща за гости и там под чардака продължението е ясно. Доста раничко сутринта сме на крак и поемаме към върха, а там още повече хора. Омесваме се в колоната нагоре. Стъпалата за доста, по-точно 604.

Много спорове породи напоследък този връх. В миналото се е наричал Ениханбаба, но си има и неофициално наименование - Момчил. Висок е 1915м.

Момчил воевода е феодален владетел в Родопите през XIVв. Превръща се в легенда след отпора срещу турското нашествие, загива 1345г.

Днес на връх Свобода съжителстват скромна възпоменателна плоча на воеводата и текето на Ениханбаба.

В саркофага няма погребан човек, даже в чисто исторически аспект е спорно дали въобще е съществувал или е митология. Това не пречи периодично да се разгарят страстите там ли му е мястото.

В подножието на върха преминава високопланински път свързващ Мáнастир с Давидково, един от най-красивите у нас. По протежението му в унисон с родопската традиция са изградени няколко невероятни чешми. Пътят е прокаран на 1800м н.в. и някои твърдят, че е най-високият у нас. Това не е вярно, има и по- високи.

Спускаме се в долния край на селото, проблем е да се намери къде да паркираме колите, много тясно и стръмно място.

Поемаме по склона, началото на екопътеката е видимо от тази позиция, но това не пречи, както често ни се случва да вървим 15 минути натам, откъдето трябва да се върнем по кръговия маршрут. Този път грешката е твърде голяма, защото ако продължим трябва да изминем цялата пътека наобратно. Следва едно стремглаво пързаляне надолу през доста препятствия, докато накрая стъпваме на правилния коловоз.

Загражденската екопътека със своите 13км си е сериозна работа. Що се отнася до степента на трудност - по скоро средна. При всички случаи попада в топ 10 на най-атрактивните пътеки у нас.

Има 14 дървени моста, няколко платформи, чешми, водопади. Самото ждрело е много разнообразно.

Ограничаваме маршрута само в ремонтирания участък, нататък става сложно. Но и това не е малко, както и да го мислим цялата пътека изисква цял ден време.

След 2 дни лудо катерене в късния следобед сме още в Загражден. От селото има директен път към Белица, което е идеалният вариант, спестява ни около 40-50 км. Проблемът е, че все още един участък от 6-7км си е трошено-каменна настилка ( т.е. съвременен римски път). Но с питане и до Белица се стига: местните хора дават информация, че наскоро пътят е ремонтиран и е безпроблемен за лек автомобил. И по него още родопски прелести.