Кулата в Белащица, вековните чинари и чак до Добралък

След като успяхме да открием Тикла кула, се спущаме в Белащица. Преди време се отбихме тук, обикаляйки всички манастири край Асеновград.

Името на селото е странно, приема се, че е трансформация от Беласица. Нерде Родопите, нерде Беласица, връзка обаче има. На входа на манастира Свети Георги Победоносецима надпис с кратка история на светата обител. Стар манастир, изграден през 1020г. от Никифор Ксифий. Опустошаван на два пъти по време на османците. В момента е действащ женски манастир.

Що се отнася до Никифор, историята твърди, че е българин, заемащ висок пост във византийската войска. В битката при село Ключ успява да преведе отряд през един от проходите в Беласица - Демир капия /1686м надм. в./. Това подразделение решава изхода в полза на Византия. Идва началото на края на Първото българско царство.

Впоследствие Никифор Ксифий управлява обширни земи в Тракия. Получава в помощ и 15хил. пленници. Част от тях са заселени именно тук, в Белащица. Тогава е построен манастирът, а Ксифий се сдобива с имение. От него днес е останала полуразрушена кула.

В съседство с нея има няколко вековни чинара, най-старият, от които е на 1100 години. Счита се за най-дебелото дърво у нас, с обиколка на ствола 14м, а височината му е 15м. Чинарите печелят първо място в категория "Вековните дървета говорят" за 2014г.Тази класация е част от световната инициативаДърво на годината.

Големият поет Пенчо Славейков е летувал в Белащица. Вдъхновен от вековните чинари, тук създава поемата Неразделни. Златю Бояджиев рисува пейзаж от Белащица с чинарите.

Леганди разказват, че дори Калоян е връзвал коня си за вековните чинари. Тук са били Иванко и Алексий Слав.

Белащенската кула отстои на 400м южно от центъра на селото. Запазена е до 12м височина, а вероятно е била висока 15-16м. Има квадратна форма 10/10м и е била на 4 етажа.

 Спорен е фактът дали кулата е от 11в. и дали изобщо има връзка с византийския пълководец. Някои поддържат становището, че е още от римско време, има и версия че е строена по време на османското владичество...

Имаме още много време и продължаваме през Куклен в посока село Руен. На отбивка вдясно е Руенското езеро, всъщност - язовир. Заведението до язовирната стена отдавна не работи. По брега, клечат поне десетина рибари.

Няма смисъл да им пречим и поемаме към селото, а оттам до малък манастир, възстановен с дарение и доброволен труд от местните хора.

В ранния следобед, сменям направлението в посока Асенова крепост. Пътят след нея е през Лясково, Яврово, чак до скритото дълбоко в планината село Добралък. ОтЯврово нататък, кракът ми не е стъпвал и дебна внимателно по завоите, още повече, че има доста насрещно движение. Значи все пак се връщат от някъде. Дълъг е пътят до Добралък. От опит знам, че средната скорост по такива места е към 40км/ч, с две-три спирания пада още. Няколко пъти плашливи сърни чевръсто пресичат тесния път.

Накрая стигнахме. Неделя е и всичко е под ключ, ресторантът също. А магазинът в центъра е с удобно работно време - до 11.30 сутринта. От съседната къща изскача възрастна жена и завързваме разговор. Приказлива е и за кратко получаваме подробна информация за родовете в Добралък, за времето, когато тук е било пълно с хора, за поминъка и премеждията през годините. Баба Надежда е била 10г. хижарка на близката хижа Здравец.

Следва обиколка и по другата асфалтирана улица, трета няма. Две хубави къщи за гости явно се радват на добра посещаемост.

Времето клони към залез, ще ми се по светло да се спуснем поне до Асеновград.

В Яврово обаче, реших да хвърлим един бърз поглед, дали нещо се е променило за няколко години? Не е. Родната къща на Николаи Хайтов си е все същата. Чешмата в негова памет, също.

На няколко места по фасадите на сгради в центъра са изписани умотворения на Борис Димовски. Създават атмосфера. Всъщност в Яврово има запазени доста старинни къщи, но селото няма обособен статут. Покрай личността на Хайтов има какво още да се направи. Родопчанинът с чепатия характер има запазено място в историята.