Счупената планина и Лебедовите езера

Mесец май, разгара на пролетта. Още е рано обаче за високите планини. Сигурно повече от месец не сме мръднали никъде и тонусът почва да пада.

Настойчива покана от приятели, която не мога да откажа, определя поредния маршрут. Посоката е право на юг, т.е. Източни Родопи, или по-точно Джебел и Бенковски. Тази част на планината гъмжи от рядко посещавани, слабо известни забележителности. Традиционно отделям доста време да отбележа всяко по-интересно място по пътя. Със задоволство констатирам, че на картата на Родопите, белите петна значително са намалели. Нещата са ясни - дошло им е времето. Правя задължителния разчет: за по-малко от три дни е немислимо да се види дори основното. Опитът ме е научил, много зависи къде ще се базираме, грешната локация винаги води до излишни 100-тина километра на ден, а това по планинските пътища означава минимум 2 часа.

Никак не е лесно да се пребродят Източните Родопи. За много места няма никакви указателни табели, често обектите са далеч от пътища и населени места. Местните хора и да имат желание, невинаги могат да помогнат. По понятни причини те нямат отношение към наследството на траките например, а и много, да не кажа всичките местности си ги знаят с турските наименования. Всъщност много от тях нямат и български.

След известни колебания, решаваме нощувките да са в Ягнево. Няма го на картите, практически е част от Бенковски. На картинка мястото изглежда обещаващо: къщички на брега на изкуствено езеро, просторно място, наоколо не е застроено, предполага спокойствие и тишина.

По пътя до Кърджали се съсредоточвам в трафика. Познавам добре тази отсечка и не пилеем излишно време. След отклонението за Джебел движението е доста рехаво, намалявам темпото и започва дебненето на набелязаните обекти. На тесния асфалт към Воденичарско, на един от малките прави участъци заковаваме пред Счупената планина. Такава картинка досега не бях виждал. Половината от високо възвишение край селото липсва, като че ли нещо с огромна захапка го е прерязало за миг.

Скитайки по безбройните природни феномени у нас, сме наясно с тяхното образуване - много често са били необходими милиони години, за да придобият днешния си вид. Тук е друго, планината се е "счупила" в края на 19 век. Местните хора пазят спомена на предците си за тътена в дъждовната нощ, разлюляната земя, проблясващите в мрака огнени езици. Причината за този природен катаклизъм не е земетресение. Оказва се, че става дума за огромно свлачище. Проведените проучвания на терена доказват, че под скалите има тънък водонепропусклив слой. След неколкодневни обилни валежи, водата се е просмукала до него, намалила е съпротивлението и под собствената си тежест хиляди тонове скали, почва, дървета са се свлекли надолу по склона.

Мислех да навлезем в района на свлачището, но от публикация на човек, който го е правил знам, че е трудно достъпно, избягвано място.

Недалеч оттук, в село Мишевско има амфитеатър. Не е нещо особено, но само заради него едва ли ще се върнем пак, та му хвърлихме един поглед, повече за статистиката.

Виж Лебедовите езера сасъвсем друга категория. Лутаме се бавно по тесните пътища, спираме тук-там за някоя снимка, но целта е село Лебед. Никаква идея нямам къде се намират тези езера, няма и кого да попиташ. Хубавото е, че се оказаха досами селото, буквално до крайните къщи. Езерата са две - Долно и Горно. Долното езеро (0.1кв.км) е най- голямото езеро в Родопите.

Горното е по-малко по площ, но по-дълго. Асфалтов път преминава между двете. Тези езера имат тектонски произход. Местността е чудно красива, съседните гори рисуват по водната повърхност чудни картини. А багрите са като от каталог. Дивите водни лилии са бонус. Езерата се наричат така, защото преди години там са кацали при прелета си на юг лебеди.

За час време никой не се появи при езерата. Поляните наоколо приличат на плантация с мащерка. Изкушаваме се да понаберем.

В обратна посока все пак побъбрихме с двама от местните хора. Обикновено така се сдобиваме с автентична информация.

Време е да побързаме към Ягнево. Пътьом се отбиваме в още няколко селца. Отдалече фокусираме крепостта Устра, кацнала на висок скалист връх. За нея трябва почти цял ден и предварително сме я отписали.