Стъпки към Рая

Централен Балкан е предизвикателство за всеки, който обича планината. Мнозина определят южните му склонове като опасни и непреодолими. Неслучайно и до ден днешен го наричат #Джендема - главозамайващи скални отвеси, водопади, недостъпни тераси и много красота. Природата е създала непреодолими пречки, ако човек няма умения и екипировка за алпинизъм е невъзможно да проникне в тази част на най- дивия ни национален парк. Като си помисля, че Джендема е преодолян за първи път от алпинисти през 1957г.

Има един лесен начин да добиете представа за южните части на националния парк и това е екопътека Бяла река. Двучасовият маршрут е с форма на осморка, като от най-северната точка се разкрива фантастична гледка към планината. Моята конкретна цел е водопада Райското пръскало и хижа Рай. По цялата дължина на маршрута единственото превозно средство е кракомобил. Няма път, няма лифт, всичко на самоход.

Не съм си мислил да извървя маршрута сам, хубавото е, че лесно се сформира четиричленна група. А пътя е много - до хижата отнема 4 часа в едната посока.  Проучил съм трасето в детайли, на много места пишат, че дължината е около 20 км, но не - само 10 е. По цялата дължина на пътеката няма нито един екстремален участък. Проблеми могат да възникнат само по две причини - голямото разстояние и капризите на времето.  Вечерта, преди да потеглим нагоре, посвещаваме на задълбочен разбор- единодушно задраскваме връх Ботев (какво да му гледаме), а що се отнася до Тарзановата пътека - ще решаваме на място. Избрали сме умишлено делнични дни и не си правим труда да осигурим нощувка на хижа Рай. Водим се от правилото, че от гробища и хижа никой не е върнат.

 На сутринта делово пристигаме в Калофер. В северозападния край на града има У- образно разклонение. Вляво е кошмарният път към манастира и екопътека Бяла река. Ние сме вдясно към Паниците. Зарязвам колата на съмнително място, ако я намеря на връщане - добре.

Подкарваме сериозна крачка нагоре, напук гадното е още отначало. Изпълзяваме по сипеите и постепенно нещата си идват на мястото. След още малко прекосяваме

границата на Националния парк.

Времето е перфектно - слънце, няма вятър, тук там бели безобидни облачета и безкрайно синьо небе.Следват километри, а крайната цел е необозримо далеч. Достигайки до обширно плато е първия досег с водопада - величествена картина, но трябва още много търпение. Тия десет километра ми се видяха като 30.

Крачката ни спори и след 2 часа сме до Рогачевата гора. Навлизаме в сенките на вековните дървета. Имаме време, а и умората си казва думата, темпото пада, зачестяват почивките. Едната е до горската аптечка. Като страстен пушач оставям цигари, може пък да спася някой, който бере душа.

Тая гора ми се видя безкрайна. Нагоре, нагоре и пак. Както се казва - след тоя баир повече равно няма.

След едно поредно изкачване, гората внезапно свършва - ширва се гледката, за която си струва да се блъскам дотук. Райското пръскало пак изглежда далеч, но мащабът вече е друг. Мястото не е за пропущане и всичко се документира на фото. 

Настаняваме се за секунди в хижата. Времето си остава все така, като по поръчка. Обядваме на открито, става ясно, че носим продоволствие за 3-4 дни. Всеки предлага да поопразним неговата раница - да бе, а нашите да ни тежат. Изобилие - нали сме в Рая.

Харесвам си дървена пейка малко встрани от хижата - от там гледката е неописуема. Отдавам се на диво съзерцание. Райското пръскало е съвършено природно творение. Със своите 124, 5м е най- високият на целите Балкани, подхранва се от вечна пряспа под връх Ботев. Може би тук заради педантизма съм длъжен да го спомена - у нас има един по-висок, 141м водопад, но той е с непостоянен характер. Намира се непосредствено до Враца и се вижда от половината град. Достъпът до него е лесен- улицата към окръжната болница и нагоре.

Разбира се, няма как да се задоволим само с тази панорама. Трябва да усетим пръските на водопада, а това означава - отново нагоре. Един миниатюрен надпис на хижата гласи - наклонът винаги е по-голям, отколкото изглежда. Правилна хипотеза, доказа се по пътя нагоре. Стръмно, алпийски гледки, хижата в подножието драстично се смалява, докато заприлича на кибритена кутийка. А има още.

За 30-40 мин стигаме подножието. Поглеждам нагоре - човек се губи в мащаба.

Трябва да застанеш в нозете му, за да усетиш величието.

Опитите за снимки са провал, няма как да обхванеш целия водопад. Невидимите пръски буквално те смразяват. Ледената мъгла поглъща всичко наоколо. След няколко минути тръпките са неизбежни. Природен фризер.

И по пътеката обратно картината си я бива. Виждаш това, което досега е оставало в гръб. Прибираме се почти по залез, Това, което следва не се различава от обичайния сценарий по хижите. Откарваме до след полунощ.

На сутринта учудващо рано сме на крак. В групата витае известно напрежение - трябва да се реши ще опитаме ли Тарзановата пътека. Визуалното възприятие явно действа разколебаващо. До вчера вота беше 50:50. Но днес губя с 3:1, няма да стане сега.

Пътеката е добре очертана в началото си, зигзагообразно пълзи нагоре по алпийските поляни, а после внезапно потъва в зъберите на Райските скали. Тази пътека е най- прекият, най-атрактивният, но и най-рисков път в посока връх Ботев от юг. Трасирана е през 1941г. по предложение на Тодор Божков (Тарзан), метеоролог и запален планинар. Дължината и е около 1000м, които се изминават за час. В най-опасните си участъци пътеката има обезопасяване в рамките на възможното. То се изразява в едно стоманено въже. Но имайте предвид, че въжето не е парапет и ако се стигне дотам, то да спасява положението, има голяма вероятност човек да си спечели почетно място на голямата скала до хижата, накичена с паметни плочи, все на големи и опитни планинари.

От Тарзановата пътека се пада само веднъж. Втори опит няма. Не е за вярване, но дори създателят и Т. Божков загива на нея.

Останалото е 10 км по обратния път.

#Райскопръскало #хижаРай #Паниците #Калофер #планини #водопади #Старапланина