Рилска Скакавица в пелените на мъглата

Сапарева баня е идеален изходен пункт за много маршрути в северната част на Рила. Прословутият гейзер ни посреща хрисимо, явно пак са му дърпали юздите, та прилича по-скоро на скромен фонтан от някой градски парк.

 Имам цели три дни, но времето упорито се опитва да ме откаже от всякакъв опит за нещо в планината. Накрая ми писва и решавам да го игнорирам. Всичко ми е готово за един преход до Рилска Скакавица, само хубаво време и компания липсват. Колкото повече се старая да не правя солови изпълнения по подобни маршрути, толкова по-често взе да ми се налага. Рано сутринта поемам към Паничище. Десет километра великолепен планински път, притеснително безлюден.

Горе на импровизирания център няма жива душа.

След малко отклонявам вдясно към Зелени преслап. Там картината е същата, десетина паркирани коли и нула човешко присъствие.

 Или още спят, или са на х. Скакавица. Никак не ми се крачи сам нагоре и умишлено си търся причини да изчакам някои мераклии. Две цигари по-късно пристига кола и двама мъже свалят от багажника раници, щеки и други атрибути. Работата е ясна, няма за къде другаде да са. С три изречения се разбираме и поемаме по широкия горски път.

 Използвам времето за да науча нещо повече за пътеката. Хората са я минавали многократно и обясняват всякакви детайли. Неусетно стигаме до точката, където трябва да се отклоним от горския път. 

Тук нещата вече се променят, хубава борова гора, пътеката набира височина. Двата дъждовни дни са накиснали планината и още отсега краката ми са частично сухи, явно догоре ще бъдат изцяло мокри. 

 Поддържаме темпо, което сам не бих постигнал, но по едно време съвсем близо до пътеката вляво, проблясват водите на реката, а шумът на водата недвусмислено говори за водопад. Не мога да издържа на изкушението да видя какво има там. Момчетата бързат и всеки поема по пътя си. Няма да се размина със солото. Водопадът не е един.

По тук-там личащите следи от човешко присъствие, се качвам по левия бряг все по-нагоре. Изниква втори воден пад, след него трети, още по-внушителен.

Заиграх се, но оттам нататък става сложно. Реших да си спестя пътя обратно до маркираната пътека. Не видях и начин да продължа още по реката. Опитът да спестя време и крачки не се получи. Стигнах до стръмен склон с нападали преплетени борове - няма минаване. Опитах малко по-надолу - същата работа. След две-три провирания под падналите дървета, целият съм в кал и борови иглички. Така няма да стане, обратно край реката и отново на маркираната пътека. Впрочем отдавна не съм виждал толкова добре и толкова начесто поставена маркировка. Буквално на всяко трето или четвърто дърво има ясна лентова маркировка, а освен това са монтирани допълнителни табели, с една дума - магистрала.

Крача си далеч по-спокойно към хижата, хора все още няма никакви. Пътеката е смесица от камъни и коренища. Корените са голям плюс, с времето са оформили стотици естествени стъпала, които много улесняват нещата. Човек не може да измисли и изгради такава пътека.

Достигам мястото, където синята маркировка се отклонява към връх Кабул. Съвсем наблизо е и табелката за водопада Малка Скакавица.

Оттук до хижата е един хвърлей място. Хижа, ама не каква да е, а първата в българските планини. Култово място: макар и късно, все пак и аз се добрах до там.

Малко почивка на кола и цигара. Групата, нощувала на хижата бавно се излюпва и вече има с кого да се разговориш. Чака ме още 30-40мин път до водопада, но желаещи няма. Рано им е още. Поемам бавничко, картината се променя осезателно. Вдясно ясно личат последствията от лавина. От двете страни стърчат страховити зъбери, а далеч напред се вижда част от Рилска Скакавица.

От хижата нагоре маркировка почти няма. Само в началото по боровете край реката има сини стрелки, но само донякъде. То няма и нужда, достатъчно е да се следва утъпканата пътека.

Чак в подножието на водопада се засичам с младо семейство. Дълбока пряспа ланшен сняг служи за декор на една-две снимки.

 Колкото и да дебна, мъглата е обвила горната част на Скакавица и упорито отказва да го разкрие в цялата му прелест. Чакам 10-15мин, няма и секунда проблясък.

В късния следобед ще е друго, но дотогава има 6-7ч. Ще се задоволя с мъглявината, все пак е по-добре от нищо. Назад към хижата отделям внимание на пъстрата палитра от горски цветя.

Решавам да поостана на хижата. Не мога да пропусна задължителната боб чорба. В трапезарията се натъквам на няколко уникални фотографии от историята на хижата.

След малко пристига голяма шумна група. Време е да поемам обратно, прибавям още снимки по пътя към Зелени преслап.

Пътьом се отбивам и на езерото Паничище, най-ниското безоточно ледниково езеро в Рила. Намира се само на стотина метра от шосето, след Паничище, посока Сапарева баня. Ориентир е крайпътна чешма.

Останалото са завоите по пътя надолу.