Влахи

Ще започна с едно уточнение. Тази статия трябваше да види бял свят преди много време. Оправдания всякакви, но причината е една - мързел! Извинявам се, ако към днешна дата нещата не са същите.

За Влахи е писано много, но едва ли са толкова много хората добрали се до там. Мисля си, че всеки преодолял кошмарните десетина километра, се чувства длъжен да се отчете с текст и фотография. Дълго отлагах този маршрут, но същевременно педантично трупах информация. В един момент тя набъбна толкова много, че останах изненадан, как може едно забравено от всички село, да съхрани едновременно толкова много история и настояще.

Скрито дълбоко в западните склонове на Пирин, Влахи днес според неумолимата статистика наброява седем жители, а са били 2000. Пътят до там си е кошмар. Малко след Кресна се достига до разклон с няколко овехтели табели. Поемате наляво. Изровен от дъждовете път, локви и дупки, остри камъни, кал. Тук никога не е имало нормален път.

Бавно, по-бавно, направо пълзим. С всеки километър навътре в планината, все по-често се замислям, че ще трябва някак си и да се върнем обратно. Нито срещаме някого, нито някой ни настига. Тегаво наредваме още 2-3 км. Пътят постепенно слиза почти до реката. В една красива теснина, водата е заклещена между отвесни скали. Спираме за няколко кадъра.

Малко по-нататък изненадващо се появява асфалт, но така насечен от водата, че ми се налага да направя трасе с подръчни материали. Минахме. Горе, на високото е Влахи.

По нищо не личи, че е април. Навъсено небе, прехвърчат снежинки, вятърът пронизва.

Разпръснати хаотично от двете страни на реката, старинните каменни къщи изглеждат безжизнени. Не виждам димящи комини.

Стигаме до "центъра". Вековно дърво е разперило клони, сякаш пази от натрапливи посетители. Няколко информационни табели ни връщат в действителността. Те са единствен ориентир, местни хора и туристи няма.

За какво ни беше да бием пътя до тук? Заради Яне Сандански и мис Стоун, горяните, Семпер вива и сем. Седефчови, заради мечока Медун, каракачанските кучета, стадата кози и овце. Защото всичкото това накуп е историята и настоящето на Влахи. А бъдещето - ще видим...

Да, Яне Сандански е роден тук. Бурното му житие е свързано и с аферата мис Стоун. През 1901год. американската мисионерка Елен Стоун и нейната гувернантка, албанката Цилка са отвлечени от хората на Яне. Целта е прагматична - откуп. Историята е много дълга и сложна за разказване. Нещата се усложняват и от факта, че Цилка е бременна /четниците на Яне нямат отношение към това/. След шест месеца на митарстване по Рила и Пирин, жената ражда в района на Влахи. Всичко приключва с плащането на откупа и жените са освободени живи и здрави. Световната преса отразява подобаващо тези събития, т.е. в центъра на вниманието сме. Твърди се, че детето на албанката е кръстено в храма Св. Илия, построен 1805год. на 3км от село Мечкул. Тази църква е опожарена през 1912год.

Явно в този край, хората си падат по комитството. Години по-късно в района действа голям партизански отряд. Дори и след 09.09.1944год. духовете не се успокояват. Партизаните отстъпват място на горяните.

А какво се случва в наши дни? Преди години тук се установяват Сидер и Елена Седефчови с идеята да отглеждат и съхранят стада от древна изчезваща порода овце и кози. Расови каракачанки са пазачи на ценната порода. Всичко се случва в среда максимално близка до естествените местообитания на животните. В интерес на истината постигнато е много.

Но Влахи има и други специални жители. Тук си живее, надявам се добре, мечокът Медун /галено наричан Медо/. Той не е живял в дивата природа, свикнал е с хората и не може да бъде пуснат в естествената му среда. Опитах се да проследя цялото му житие. Медо е роден в Старозагорския зоопарк, оттам попада в цирк, където прекарва известно време, но не успява в артистичната си кариера. В замяна на това се храни добре и идва в тежест. Но къде да го пратят? След отказа да бъде приет в парка за танцуващи мечки в Белица, Медо се озовава във Влахи.

Тук си има собствен дом с езеро, бърлога, ако реши да спи зимен сън, а отскоро и приятелка, красива женска мечка.

В подобни условия тук си живеят и два вълка. Медо проявява известно любопитство спрямо нашите особи, явно днес няма други натрапници. Спазваме препоръката да не храним животните и връщам торбичката с ябълките обратно, ще си ги получи когато трябва.

Със село Влахи се свързва своеобразен планински рекорд. По данни на Л. Лучанов през 1984г. в долината на Влахина река пада най-голямата регистрирана лавина у нас - 300хил. тона сняг. Тя е тип "снежна дъска" с размери 600/185м с височина 1.80м. При навлизането си в тясната долина на Влахина река, височината и достига 25м.

Застудява рязко, снежинките и вятърът нахално хапят. Като знам какво ме чака по обратния път, бързам да не замръкнем в планината.